Със специалиста по управление на промишлеността Тодор КОВАЧЕВ разговаря Албена Борисова:

Тодор Ковачев е бивш директор на завода за специални стомани за военната промишленост "Камет" в Перник. Преди политическите промени у нас, до 1984 г., е заместник генерален директор на Научно-производственото обединение "Технология на металите" и директор на инженеринговата организация "Техмет". През 1985 г. е назначен за главен директор в министерството на металургията и машиностроенето. След промените се захваща с частен бизнес като консултант на фирми за метали. Роден е в пернишкото село Студена, но живее в София.

На младини нямал време, затова сега се отдал на писането на книги. Неотдавна излезе първата му творба - романът "Крепостта на ковачите", подготвен за печат от издателство "Труд".

- Има ли шанс българската икономика да се съживи, г-н Ковачев? Голяма част от заводите ни бяха зверски ограбени, халетата им вече са страшни за гледане - приличат на декор от филм на ужасите.

- Аз съм оптимист, защото съм аналитик. Икономиката ни има шанс. Но трябва държавна и политическа воля. 1400 предприятия в страната бяха разрушени и ограбени.

Както казвате, сградите им бяха оставени на произвола на съдбата и на волята на природата. Всичко, което можеше да се изнесе и продаде за жълти стотинки, беше направено.

- Перник някога се наричаше индустриалното сърце на България. Сега икономиката на града е много свита. Колко са разрушените предприятия в Перник и областта?

- 14. Унищожиха ги сякаш с едно щракване на пръсти. Тъжна работа.

- Кои бяха някога най-важните заводи в областта? Знаем, че повечето от тях са били основополагащи за промишлеността на страната...

- Точно така е. “Пектин” беше построен през 1938 г. Той произвеждаше най-високочествените пектини в света. Правеше ябълков сок и ракия, а от производствения остатък - фураж за животните. Това беше неговата уникалност - цялата суровина се използваше и не оставаше никакъв брак.

- Самият вие сте ръководили гиганта “Камет”.

- “Камет”, в чието строителство участвах, произвеждаше профили за каростроенето и асансьоростроенето. Сега няма сграда без асансьор. Тези профили са необходими. Внасяме ги от Турция, вместо сами да си ги произвеждаме.

- Интересна история има и около завода в Червена могила. Много често го наричат един от най-големите индустриални провали преди 1989 г.

- Заводът за заводи в Червена могила - той беше чудо на индустрията. През 1986 г. с една делегация отидох в Япония да договорим 5000 японски пенсионери специалисти да се заселят в Пернишко и да работят в комбината. Те тогава имаха проблем с пренаселеността.

Обещахме да им осигурим жилища и работа, срещу това те да ни дадат модерна технология и чертежи. 80 % от продукцията щеше да се изнася в Европа. Но заради вътрешнопартийни дрязги идеята бе осуетена. Това стана още преди 1989 г. Заводът продължи да работи, но впоследствие вече започна да затихва.

Заводът за галови вериги в Трън също може и има необходимост да бъде възстановен. От това производство се нуждаят автомобилните заводи в Сърбия. Трън, както знаем, се намира на границата със западната ни съседка.

- В момента в Перник само мината и “Стомана индъстри” работят.

- Да, така е. Но има шанс да оцветим тази черна картина. Все още сградите на голяма част от бившите предприятия в страната не са разрушени и инфраструктурата им е запазена. Затова те могат много лесно да се възстановят.

По-малко пари ще отидат за ремонтиране, отколкото за построяване на предприятие на гола поляна.

- Звучи нереалистично. Тези опустошени сгради на отдавна спрели работа заводи да се превърнат изведнъж в модерни производства. Как ще стане това?

- Аз даже имам план как да се осъществи възраждането. Имам голям опит в икономиката.

Цял живот съм се занимавал с управление на промишлеността.И преди, и след 1989 г.

- И все пак как смятате да възстановите нещо отдавна унищожено? И то след толкова години.

- Не е тотално унищожено. Изброените заводи в Пернишко, както и много предприятия в страната, имат съхранена инфраструктура - водопроводи, електро- и газопроводи. На места в близост има и жп линии...

Всичко наготово може да се използва, малко възстановителна работа е нужна на първо време.

- Има и друг значителен проблем пред вашия план. Колкото и да изглеждат изоставени и съсипани, заводите обикновено имат собственици. Те са приватизирани и държавата няма как да се намеси в частната собственост. Какво предлагате?

- Първо трябва да се направи списък на всички предприятия в страната - приватизирани, работещи и неработещи. Той да се даде на Агенцията за следприватизационен контрол, където да се направи оценка дали са изпълнени клаузите по приватизационните договори. Ако не - веднага да се търси причината. Така могат и да се развалят сделките с некоректните приватизатори.

След това анализът трябва да се предаде в Агенцията за чуждестранни инвестиции. И там да се търсят чужди инвеститори, които искат да вложат капитали в дадено производство.

- Има ли действително такива? Как биха реагирали кандидат-инвеститорите на жалката картинка, каквато представляват спрените ни заводи?

- Има чужди инвеститори, които имат желание да стъпят в България. Разговарял съм с мои познати с много пари от Германия. Те са готови да вложат инвестиции в машиностроенето, стига да има кой да им представи добра оферта. По-лесно е да се вложат пари в предприятие, което някога е работило, отколкото да се започва наново. Излиза с 60 % по-евтино.

- Запознали ли сте с идеите си някой от властимащите в страната?

- Аз съм от село Студена и за Перник ме боли сърцето. Затова разговарях с бившето общинско ръководство на града, с депутати, с държавни чиновници - всички вдигат безпомощно ръце. Просто не искат да се занимават.

В нашата държава никой не иска да поема отговорност, няма желание за съзиждане, цари пълна апатия. Предприятията се рушат пред очите на държавните ръководители и никой не се интересува. Мързи ги да мислят тези наши управници.

- Ще се намерят ли работници за тези заводи и производства според вас? През последните години много квалифицирана работна ръка напусна страната... В Брезник например има работни места, но няма специалисти за тях.

- Това е голям проблем. Знам, че много перничани работят в София. И не само перничани, но и кюстендилци, и дупничани. Те не живеят в столицата, а всяка сутрин пътуват. Затова се създават големите автоколони по пътищата към София.

Не мислите ли, че ако някой завод, например в Перник, се възроди и започне да работи, хората ще се върнат в него? Ще си живеят спокойно вкъщи и няма да им се налага да бият път всеки ден до столицата. А и ще работят по специалността си.

Защото сега в София лепят плочки или бъркат цимент. Тези хора бяха буквално прогонени от родните си места след 1990 г. със затварянето на заводите. Те са още в активна възраст и могат много да дадат като знания и умения.

- Не мога да не ви попитам и как след цял живот занимание с индустрия сега решихте да пишете книги, и то романи?

- Никога не е късно човек да стане за смях. Да, “Крепостта на ковачите” е художествена книга, роман. Но 80 % от разказаното в нея е истина. Защото става дума за моето родно село Студена. Това е исторически роман, който ще бъде в три части. Излезе първата, сега пиша и останалите две.